viernes, 20 de enero de 2017

IGLIKA PEEVA - Иглика Пеева [19.881]


IGLIKA PEEVA  - Иглика Пеева 

Nacida en Pyce (Bulgaria). Periodista, poeta y dramaturga.

18.09.1956г. Русе.
Журналист, поетеса, драматург.
„Съвременен американски театър”– 2013 г. проф. Дж. Стайн 
Основи на „Комедия дел~Арте”, проф. Серджо Костола- 2010г.
Международна театрална лаборатория „Леон Кац” – 2007г.
Институт по международен туризъм, гр. Варна, 1978г.

Автор на 12 книги ( поезия, фентъзи, нумерология) и 15 пиеси. Превеждана е на английски, френски, немски, сръбски, турски, унгарски и полски. Участие в Световна ангология на поезията „Михай Еминеску” – 2015г.; Антология на дунавските държави „Дунавски мечтания” – 2013г. Член на Славянска литературна и артистична академия. Председател на Дружеството на писатели – Русе. Създател на Театър-школа „АРТИСТИСИМО”.
                                             

 Иглика Пеева              Iglika Peeva


               

Рисувам музика насън 
и в дните ми трепти стаена
жар-птица цветно оперена
със глас като камбанен звън.
Рисувам музика насън
и във съня щастливо дишам,
и в дните си щастливо пиша
кончерто за камбанен звън.
Насън си мисля, че наяве
живота пъстър изживявам,
а през деня все тъй оставам
в главата със камбанен звън.

            

I portray music in my dream
And my days are a cherished shelter
Where a bird of dazzling feathers
Will raise her chime-like voice to sing.
I portray music in my dream
And in my sleep my breath is blithe.
My days are blithe for I can write
A chime concerto, bliss to bring.
My dream’s so bright that I believe
It’s real fascinating life,
While in my day I know: my mind
Reiterates the chime-like ting.


               


Ти беше с ризата на мрака,
но утрин  светеше в лицето.
И чух, кълна се, как шептяха
стаени допири в ръцете.
Аз много исках да забравя,
защото исках да запомня.
Един табун с лудешки тропот
препускаше в нощта огромна.
Ти носеше палитра пъстра -
видях цвета на цветовете
по мостче, опнато несръчно
между душата и сърцето.
Аз много исках да запомня,
защото исках да забравя.
В мистично-хипнотичен ритъм
тромпет флиртуваше с китара.

А после изсветля небето
и от строшената му чаша
кристалчетата на звездите
в живота прашен се изляха.


               


The robe of darkness was on you
Yet dawn was streaming from your eyes
And I can swear I heard subdued
The subtle tune of touching hands.
I was so willing to forget
Since I was willing to remember
The thunder raised by untamed horses
Far in the night so deep and tender.
You held a palette bright with paints - 
I could perceive the colour of colours
Stretched on a bridge of unskilled make
The gap from soul to heart to cover.
I was so willing to forget
Since I was willing to remember.
In enigmatic magic rhythms
A sax was luring a guitar.
The sky then started wearing out,
And, poured from its broken glass,
The dust of life simply devoured
The crystal pieces of  bright stars.





Циганино със фенер от диня,
не откривай моята пара.
Сто щурци ще пратя да ти свирят,
кон вземи от нашата черда,
на баща ми - деветте му щерки.
Моята пара ми остави!
Дявол мери друмищата черни,
броди дяволът с фенер красив.
Билето ми циганско обърка.
Как да скрия моята пара?
В ореол от залез дявол хвърка.
Сляп слепец гадае на ръка:
- На баща ти деветте му щерки -
осем ситни наниза синци
и една парÁ на тънка върва.
Дявол ще я скъса във зори.

       
        


You old gypsy, drop that jack’o’lantern,
Leave my coin concealed for strangers’ eyes.
Scores of crickets I will ask to charm you,
I will let you keep the horse I love;
You can have the nine girls of my father,
Just don’t touch my precious coin of gold!
There a devil tramps curved roads of blackness,
Roams the devil, lovely light he holds...
Scattered is my bunch of gypsy simples,
Where shall I hide my precious coin?
In a crown of sunset a devil lingers,
Sightless, reads a blind man on my hand:
“There has your father nine young daughters,
Eight strings of adorable fine beads
And a gold coin on a cord: at sunrise
A devil’ll rip it; that’s what comes to it.”


*



Искам да затропа
на дъжда жена му
с тънки, ситни токчета
по старите плочници,
та да лъснат старците
погледи желания,
а пък той ревнивецът
да се пука в локвите.
Бял от яд, несвестен
да се скрий зад ъгъла.
Там да я причака,
да я сграбчи яростно.
Изотзад  да впие
в кръста й сто пръста.
С гръм да я заплаши,
с вечната светкавица.
А на светлината
да изгрей тя тръпнеща.
Той да онемее
заслепен, омаян.
И от гръм сразени,
огън да задъхат.
И в нощта, 
през цялата,
да гасят пожара си.

               


Let me hear her high heels:
The wife of the rain,
Tapping brisk and cheerful
On the grey wet lane,
Brightening up the lusty
Glances of aged men,
Making him, the jealous one,
Burst in pools with rage.
Furious, off balance,
Hide behind the corner,
Waylaying to seize her,
Mad with love-borne anger.
Dig a hundred fingers
Into her abruptly,
Threaten her with thunder,
With the timeless lightning.
Let her beam in that light,
Thrilled with youth and passion,
Dazzle him, enchant him,
Blind him with her glamour.
Stricken with white thunder,
Let them breathe out fire
And the whole,
The whole night
Quench the flames of wild love.




Дъждът
изпепели
до корен
страстите
и като гръмотевица
се свлече.
Обсеби ни във своето всевластие,
превърна ни в безкрайности далечни,
оголи ни като антенни жици -
трептящи, преизпълнени със ток.  
 … А всъщност
беше начин за обичане,
предаден ни 
в един 
блестящ 
урок.

                 


The rain
Incinerated
Passions
To the root
And like
A shattering thunder
Slipped.
Obsessed by its
Immeasurable might
We turned into immensities most distant
Exposed like uncovered TV wires
Transmitting current of a hundred volts.....

And actually
It was kind of love
Just shown to us
By teachers close to God.


               


Ходя 
по зрялата
сламка
на лятото,
стискайки в зъби
зимна висулка.
Някога,
много отдавна
и в бъдеще,
зная,
ще ходя
от зима прегърбена
и ще почуквам
с подпора тояжка -
моята златна сламка от лятото.
А покрай мен
ще свистят мисли кратки:
- Старо  момиче
с весела патерица.

                     


Walking
Along the ripe
Thin straw
Of my summer,
I clutch in my teeth
Winter icicles.
In due time
Far back in the past
And hereafter,
I gather,
I’ll flounder,
With bitter winter bent down,
Giving dull taps
With the stick that I lean on -
My golden thin precious straw from the summer.
Pointing at me,
Mocking thoughts will fly whizzing:
“An old little girl
With a crutch wrapped in laughter”.


*


Една цигулка окачи луната -
луна несретна за души несретни.
И стоплени от бледото й злато,
два силуета вплетоха пътеки.
Отнякъде ги следваше тангото
със ритуалния си древен ритъм,
извайвайки за тях единствен остров,
където времената се пресичаха,
където сенките на минали животи
люлееха в хамаците си ласката,
която двамата едва-едва докосваха,
препълнени от плътното й щастие.
Морето на града с изнервен плисък
щурмуваше ги с клаксони и крясъци,
стоварвайки по лунната обител
моторен рев и писък на спирачки.
Но те недосегаеми потръпваха,
пленени от мига си на безвремие…

А после цигуларят просто смъкна
с лъка луната. И отпуши времето.


                


A violin drew in the sky the moon:
A forlorn moon for souls forlorn.
Warmed by its meagre golden glow,
Two shadows merged their paths in one.
The distant mystic sound of ancient tango
Was covering their steps with ritual beats
To sculpture their very own island
Where past old times and future moments meet,
Where memories of previous gone lives
Are cradling tenderness on their lap;
And overwhelmed by happiness and love,
They had no notion of the world without it.
The frenzied splash of hectic city sea
Was rushing at them with its horns and row
Discharging over the moonlit abode
The roar of engines, thundering and shrill.
Beyond that reach, they would only shiver
Seized by their moment fully void of time,

Until the violin-player just removed
The moon, using his bow: gave vent to time.


*


Господи,
как ли живеят тия,
дето орисал си
със орисия
обезболени
в света да ходят,
без да усещат
до кокал ножа?
Не проумявам
как оцеляват -
цял живот вземат,
нищо не дават.

               


Jesus, 
I wonder how can
People whom you have doomed
With the doom
To be senseless to pain
Live in this world,
Not feeling 
The knife
Touch the bone?
I cannot believe 
They survive:
Taking everything all their lives,
Giving nothing.




Какво ще сложим на масата?
Куп бягащи погледи,
два-три сълзливи
и едно извинение,
добър вечер ненужно
и ненужно обичам те,
и безкрайно ненужно
среднощно звънене.
Ще спестим от показване
акварелните думи,
побледнелите утрини,
оглушалото чакане,
закъснелите вечери
и дъха на безумие,
изхабеното вярвам ти
плюс мечтата за лятото.
Твойта сянка ще стисне
неми устни на стола ти,
мойта, ъглесто-нервна, ще потрепери,
а панелът ще зъзне безкрайно сиротно,
отразен в двете чаши  недопито доверие.

               



What 
Shall we lay on the table?
A couple of wayward glances,
Some of them full of tears,
And a clumsy excuse,
An indifferent “Good evening”
And “I love you” of kindness,
An immensely depressing
Midnight call of no use.
We will skip the display
Of the speech of faint colour,
Of the pale cloudy mornings,
Of the wait deaf to sounds,
Of the lonely late evenings
And the breath of lunatics,
Of the worn-out “Trust me”
Plus the dream for the summer.
Your hostile silent  shadow
Will not move from the chair,
Mine - all jagged and nervous - will burst with emotions
And the thin wall, forsaken, will tremble with cold
In the world of two glasses
Of unfinished devotion.


*


Може би
в някой следващ живот,
както във някой минал,
нашият двойно проходил миг
ще бъде реализиран.
Може би
точно тогава,
а не сега,
в полунощ
или по пладне
моята странно дошла тъга
на рамото ти ще падне.
Ти ще си много друг,
не такъв,
по-сигурен
и по-ярък.
Аз ще витая като насън
и ще те чувствам подарък.
Няма да има “ако” и “защо”,
няма да има критици,
само съдбата и твойте ръце,
страстно шептящи в косите ми…
Някога, сигурно, ала не днес,
въпреки че се срещнахме.

По разминаване
пиша ни шест.
И мерси
за усещането!

               



Probably
In some future life,
Like in some former one,
Our moment of twice-made first steps
Will have a real start.
I believe It will be then, 
Not just right now,
Either at noon 
Or at midnight:
My mystical, queer, irrational woe  
Will end on your shoulder its flight.
You will be different,
Not the same,
More confident
And more beaming.
In my bliss I’ll be close to heaven
And will think you’re a gift, very pleasing.
We will have neither “if..” nor “Why is that....”,
We will give no food to critics,
Only our destiny will be around,
And your hands, and passion, and whispers.
Some day, no doubt, yet not today,
Although we seem to have met.

We’ve passed each other 
in a brilliant way;
And thanks for the feeling,
It’s great!


*



Хайде стига!
Достатъчно се поглезихме.
Достатъчно
си сверявахме душите.
Аз всеки случай
нямам амнезия,
въпреки че не ритам,
макар че око за око не вадя,
а вие ми боднахте двете -
и го правя не от синдром “ослепяване”,
а от духовна етика.
Впрочем, простете
за последния израз
и сбогом,
освободете вратата!
Знам, че е точно
насред действие,
че никак не е по автор,
само че аз си сменям пиесата -
в тази, уви, съм грешка.

Вие обаче
добре изглеждате -
играйте, не му мислете!

                



I’ll have no more of that!
We’ve indulged ourselves just enough.
Just enough
We’ve been matching the makes of our souls.
Anyway,
I can still recollect everything
Yet you’ll never provoke me throw stones,
And I’ll never gouge my foes’ eyes for my eyes
Though you’ve managed to screw out mine:
It’s not that I suffer from “loss of sight”,
It is simply my moral design.
Please excuse me
For mentioning that to you
And farewell,
Let me leave through the gate!
Yes, I know
That I break the act
And it’s not what we have in the play
Yet I’m getting a role in another one
Since in this I have been a mistake.

I can see that
You seem pretty relevant:
Play then, don’t break your game!


*


Ден за поезия,
Вятър
като съдба свиреп.
Обърната е земята
с корените напред.
Необуздани пориви
търсят в небето покой.
Бомбардировка от спомени.
Сова просвирва отбой.
Ден за поезия.
В бурята
проси душата мир.

С неподходяща ирония
прелита духът на Крал Лир.

                



A good day for poetry.
Strong wind
Like the shrewd point of fate.
Roots curved and all turned outwards
Give the ground an awkward new place.
Untamed outbursts of wild passion
Searching the sky for relief.
A raid of memories, dashing.
A barn owl sounds retreat.
A good day for poetry.
In the tempest
The soul bends, begging for peace.

Mocking, completely irrelevant
Emerges the ghost of King Leer.





Textos enviados por IGLIKA PEEVA, para esta web.






-

No hay comentarios:

Publicar un comentario en la entrada